Кристалното езеро. Квартал 54

Admin Брой мнения : 77 Join date : 07.02.2008

Кристалното езеро би било най-голямата забележителност на Обществото ако не бяха няколко ''малки '' проблеми със сигурността в този квартал.
Езерото според всички записки е съществувало винаги и според всички ще съществува винаги.То е една непреодолима енигма невъзможна според повечето за решаване.Всеки,който имаше завишени душевни частици в себе разбираше,че му е изключително трудно да контролира силите си там и много са го използвали за да подобряват уменията си в контролиране.
До сега са били правени няколко опита да бъде унищожено,но всички групи,които са опитвали по някакъв начин да навредят на езерото са изчезвали,а цветът на легендарното езеро в тези моменти от ледено-син се превръща в кърваво-червен.
Езерото на пръв поглед изглежда напълно безобидно--в една прекалено може би дива горичка и на пръв поглед може да бъде сбъркано за блато докато навлезеш още малко и се приближиш до пещерата,където се намира.

Райто пристигна при Кристалното езеро, той внимателно оглеждаше околностите.. Този район не беше толкова добре контролиран от шинигамитата, поради отдалечеността си.. Райто си намери една полянка и седна на един камък. Той винаги беше обичал водата, действаше му страшно успокояващо. Взирайки се в езерото сякаш всичко, което го тормозеше изчезваше безследно... Чувстваше се като нов човек..

Брой мнения : 30 Join date : 28.02.2008 Age : 31

Акай бавно и спокойно се движеше през дивата и буйно израсла гора, кято заобикаляше езерото. Момичето не беше сигурно защо бе тук, но любопитството й я беше завлекло към това тдалечено от общността и рядко посещавано място. Все пак колкото и приветлива да изглеждаше на пръв поглед, червенококската н обичаше много да е около други хора. Може би тоа бе една от причините да се намери на това до някъде опасно и отбягвано място... А може би беше факта, че имаше нужда да се поотпусне след дългоочакваното завършване на академията и знаеше, че това трудно ще стане, ако наоколо има много хора.
Независимо коя беше истинската причина, момичето бавно и спокойно се прорадваше сред разстителността, докато най-после не достигна желаното място и не се спря. ЯСните й сини очи се плъзнаха по необезпокояваната повърхност на обширното езеро, докато за момент Акай не се зачуди дали то всъщност не е заледено, заради бледия цвят на гладката му като стъкло повърхност. Червенокоската беше премахнала всякакви възможни "маски" и на лицето й се бе разлло неотрално изражение, вписващо се добре със празните йочи. Независимо от това, тя не можеше да спре спомените, които я връхлитаха, както просто стоеше и се вглеждаше във водата.
Спомени от живота й, от когато не бе сама, от когато се със сестрите си... Преди да изгуби родителите си в първата атака, преди да се преместят и преди онази съдбовна дъждовна нощ. Всичко бе било толкова лесно преди това... И червенокоската, независимо, че не го показваше, много тъжеше за изгубените си сестри и тайно, дълбоко в себе си се надяваше те да са загинали и да ги срещне тук. Но какъв беше шанса за това? Почти минимален...
Лека въздишка се отрони от устните й, докато момичето се приближи малко до повърхността на езерото и като клекна се загледа в отражението си, което беше ясно и отчетливо върху кристалната вода. За момент на жената й се стори, че лицето й се променя съвсем малко и косата й става потъмна, но щом премигна всичко изчезна и тя отново се взираше в собствения си образ... Или, не беше ли това лицето на Неко? Трудно е да имаш тризначки... Защото ако нещо им се случи ще ги помниш до края на живота си, всеки път щом погледнеш в огледалото.
Момичето поклати леко глава и се изправи. Нямаше желание да прекарва повече време тук - прекалено много време имаше да се отдава на спомени, когато беше сама и този факт правеше желаното отпускане недостижимо. Независимо от това, червенокоската не смяташе да се напряга с излишни проблеми преди изпитите за отрядите и прогонването на спомените от главата й може би беше най-лесния начин да се успокои. За това тя обърна гръб на езерото, оставяйки вързаната й коса да се развее зад гърба й, докато отново започна да с еотдалечава, автоматично "превключвайки" лицето си на безгрижно изражение.

Прекрасния ден действаше добре на Сумитски, радваше се, че не е студено и може да се наслади на слънчевите лъчи пълноценно около странно призрачно изглеждащото езеро. Наоколо имаше гъста растителност, но това не притесни ни най-малко чернокоската, която започна наново да си играе с вратовръзката си. Изморено седна на брега на водния басейн, все още държейки аксесоара около врата й с една ръка, а в другата бе докопала едно плоско камъче. Усмихна се леко тъжно и метна плоското камъче, което отскочи по повърхността на водата няколко пъти преди да потъни. Помнеше как с Юске мятаха камъчета така и тайно си замечта да го срещне някой ден в Обществото на душите. Мисълта за близкия й човек я накара да се зачуди дали близначките й не са тук и усмивката й от тъжна бързо стана на такава, в която имаше надежда, че може и да се срещне с тях.
Синеоката въздъхна и се облегна назад, отпускайки се на лактите си и насочвайки поглед към небето. Атмосферата около езерото не бе от най-приветливите, но Сумитски се радваше, тъй като бе близо до вода. Смъртта й бе създала някакъв примитивен и все пак непреодолим страх от огъня, който ядосваше младата жена до голяма степен. Тя остана там загледана в лазурното небе над нея, чакайки да стане нещо... каквото и да било...

Райто усети че има някой друг около езерото. Той стана и с бавна но сигурна крачка се запъти към момичето седящо до брега. Той стисна здраво дръжката на своето Занпакутоу и се доближи до нея. Шинигамито попита на около 5 метра от нея:
-Коя си ти и какво по дяволите търсиш тук?

Сумитски впи тъмно-сините си очи в Шинигамито и го огледа преценяващо от глава до пети. След това се обърна отново към езерото и започна да си играе със един откъснат стрък трева, видимо незаинтересована от появата на непознатия.
- Обикновено преди такива въпроси човек се представя, Шинигами-сан.
Чернокоската въздъхна почесвайки се зад тила, все още продължавайки да гледа пред себе си. Повече не каза нищо, вече отнесла се някъде на друго място, оставяйки тялото си на брега на езерото, докато умът й се залута из дебрите на спомените й.

Райто се подсмихна едва забележимо.. Той се приближи към червенокосото момиче със сигурна и надменна походка. Тя дори не се забелязваше в сравнение с него. Той протегна ръка и я дигна във въздуха.
-За коя се мислиш ти? Смяташ че можеш да говориш така на мен? Нямаш си представа с кой си имаш работа... Мога да се погрижа да не видиш нищо повече в този си живот..
С тези думи той захвърли момичето към една част от обхващащата езерото гора, където дърветата оредяваха и се оформяше пътека. Шинигамито изгледа многозначително момичето..
-Махай се от тук преди да ти се случи случка...

Изненадата бързо изчезна от очите на чернокоската и тя се изправи на крака, след което се изтупа от мръсотията по дрехите й. Тя се прокашля и се обърна с отвеяно изражение към Шинигамито, което я метна и каза спокойно и лениво:
- Не е нужно да се използва насилие, Шинигами-сан. Или те застрашавам по някакъв начин, че се налага да прибягваш до това?
Сумитски прокара пръсти през черната си дълга коса, за да сложи няколко немирни кичури на мястото им. Оправи и яката на ризата си с едно бързо и прецизно движение, след което отново заговори:
- Поне ще може ли да науча името ти, Шинигами-сан? Вярвам, че поне ще можеш да го произнесеш, или надменността ти ще попречи даже и на това...?

Райто се появи зад рамото на момичето в същия този миг. Той прошепна в ухото и:
-Ти имаш 200 години да учиш преди да научиш какъв ми е любимия цвят...
С това той я метна рамото и отново използва Шунпо. Сега се намираха по средата на езерото. Шинигамито говореше със насмешлив тон сякаш се чудеше дали това не беше шега погодена му от някой приятел:
-Въпросът, млада госпожице, е вие какво правите в 54ти квартал. Както знаете, нещата тук стават опасни... А точно това езеро е изпълено със загадки. Това изобщо не е място за млада дама като вас, може да се нараните... или по-лошо!
Райто се изсмя след последното.

Сумитски само се усмихна и заяви без капка колебание:
- Ако не мога да се справя с квартал в Руконгай, то тогава защо ли ще ставам Шинигами като теб?
Чернокоската се огледа в повърхността на водата и изгледа отражението на човека, който я държеше, тъй като й бе неудобно да го погледне в лицето.
- Вярно е, че имам още много време докато науча любимия ти цвят, Шинигами-сано, но колкото и грубо да прозвочи, той не ме интересува особено.
Младата жена се изсмя тихо, след което каза развеселено:
- А и от къде реши, че съм дама?

-Ооо, значи не сте дама? Тогава за вас няма да са необходими маниери или добро отношение?
С тези думи Райто пусна червенокоската и тя падна в езерото с шумно *Буф*
След малко тя се подаде на повърхността, но шинигамито го нямаше никъде...

Усмивката по лицето на Сумитски не изчезна до момента, когато не доплува до брега. Тогава младата жена започна да се смее, докато седеше на тревата и изцеждаше водата от мократа си коса. Тя поседя там, чакайки да изсъхне, гледайки към слънцето.
"Това беше интересно," отбеляза мислено чернокоската, усещайки как вече поизсъхва. Вътрешното й аз започна да ликува поради факта, че наоколо нямаше никой друг и тя най-накрая бе сама със себе си... отново.
По едно време се усети, че стои зяпнала към слънцето й разтърка сините си очи, възвръщайки зрението си. Тя стана от земята и след като се прозина, се запъти на където я заведяха краката по прашните улици на Руконгай, оставяйки езерото и околностите му безлюдни...